В наше време, живеем, като мишка, посръбвайки жадно от чашка, гледейки от телевизора поредната мисирка, която бълва поредната простотийка, чуда се дали тези хора имат спирка.
Адио, Рио, генерале, няма да се виждаме и викаме - разгеле, отървахме се от това бреме, а стила ти на говоре е пропаднало реге, никой не те разбра точно пък тебе, но нищо не ти е за сефте,
По пустите улици на града, с бяла маска бодро ходиш, не искаш да бъдеш от овчите стада, за пропуснатите моменти не жалиш, сега е моментът да вземеш да твориш.
Пия аз кафето горещо, в дружбенското гето, падам си същество проклето, но така се стига надалеко, не обичам да ми е леко, нито тези, които говорят на меко.
Нищо чак толкова различно, но поне не сме на вълна апатично, никога не ни е било безразлично, в тази ситуация твърде различна, не чак толкова добре типична, леко даже прилича на неприлична.
Ти си яко зарибен, като всеки втори софийски гамен, не искаш да бъдеш променен, смяташ се за безпогрешен, не си даваш сметка, че си само смешен, не се прави на голям и бесен, не всичко е само песен, да не окапеш като лист на есен.