Скритата подземна част на София

По това време преди 24 години мавзолеят на Георги Димитров бе сравнен със земята след почти едноседмични опити да бъде съборен.

Мнозина днес смятат, че комунистическата гробница е окончателно и безвъзвратно премахната, само защото не я виждат да стърчи там, където бе в продължение на цели 50 години. Но истината е друга. 

През август 1999 г. с взривове и булдозери пред очите на всички бе разрушена само ритуалната зала, която бе над земята. Това е около 1/3 от мавзолея. По-голямата част от него съществува и до днес на близо 1500 кв. м на два етажа под повърхността.

Около тези подземия с годините се е оформил чудноват коктейл от градски легенди, който включва всякакви истории, полуистини и конспиративни фантасмагории.

Действителността, разбира се, е много по-смущаваща.

На това място, точно под пъпа на София, всъщност има морга. Да, наистина много специална, защото е конструирана само за един-единствен труп, снабдена с огромна хладилна инсталация и куп сервизни помещения, включително и командна зала, но въпреки всичко... морга.

Достъпът до това пространство днес става през една шахта в градинката. Желязна стълба отвежда до бетонови стъпала и коридор, който прави Г-образен завой. Долу трябва да се слезе с осветление, подходящи обувки и каска. Ужасно влажно и задушно е. 

Таваните са подпухнали и на места са събрали тежки капки кондензация. Човек трябва много да внимава къде стъпва, защото е мокро, кално, има доста потрошени стъкла, ръждясали железа, гниещи дървени части и безброй остатъци от някогашното оборудване. Тук-там застрашително висят всякакви отломки. 

Има участък, който изисква провиране през гора от железни пръти, които, изправени между огромните въздухопроводи, подпират горната плоча да не падне. 

После пътят спира до метални стълби, през които се е стигало към помещение, което сега е изцяло затрупано от отломките след взрива през 1999 г. И други зали са недостъпни по тази причина. След купчината руини завой наляво. Зейва коридор, облицован от пода до тавана с квадратни бели фаянсови плочки. Оттук започва моргата. Врата вдясно. Гримьорната за трупа.

Кушетката, на която е лежало балсамираното тяло на Георги Димитров, си е още там, макар и полуизгнила.

В дъното се забелязва нова камара отломки, които са запушили помещенията вдясно и направо. Единственият възможен път е наляво. Надолу по тунел, все така облепен с бял фаянс, се стига до две врати. Малка обикновена наляво и двукрилен метален портал направо.

Зад малката врата има полузатрупано помещение. Но зад тежкия портал се открива основната зала на моргата. В центъра на която все още стои металното повдигащо устройство, с което трупът на Димитров е качван горе в ритуалната зала и смъкван долу в моргата за козметично обгрижване два пъти в седмицата и ребалсамация през година и половина. 

В тази зала освен подемника има още един интересен артефакт. Метална каса, доста корозирала, която лежи катурната в един от ъглите. Повечето хора, които в последните години са слизали в тунелите долу, може би не предполагат каква реликва е това. Десетилетия наред в тази каса е пазена стъкленицата с мозъка на Георги Димитров, изваден при аутопсия в двореца “Врана” през 1949 г. от проф. Борис Илич Збарски - светило на съветската патоанатомия, участвал през пролетта на 1924 г. и в балсамацията на Ленин. 

Екип от Съветския съюз се е грижил в София за мумията на Георги Димитров чак до 1953 г. После работата е прехвърлена на обучени български специалисти под ръководството на проф. Георги Гълъбов. 

След три десетилетия професорът на свой ред оставя “занаята” в ръцете на сина си - доц. Петър Гълъбов, който поема щафетата за следващите повече от 15 години чак до падането на комунистическия режим. Така близо половин век семейство Гълъбови - баща и син, са били посветени на балсамираното тяло на Димитров. Уникална, свръхспецифична, много трудоемка, не особено приятна и изключително отговорна работа.

През лятото на 1990 г. мумията е извадена от мавзолея и кремирана. Тогава от Управлението по безопасност и охрана идват и прибрат всичко по-важно от инвентара. Но забравят за мозъка и доц. Гълъбов решава да го вземе. Не само това. Малко преди да изнесат тялото, той отрязва и кичур коса.

Това се разбира след 9 години, когато той прави изненадващо признание пред журналистката Алексения Димитрова от “24 часа”, вадейки пред смаяния ѝ поглед от шкафа в кабинета си стъкленицата с мозъка на Димитров и колба с кичур от косата му.

Засега това скръбно и злокобно място може да служи единствено като метафора за изтерзаното ни посткомунистическо общество. Уж вярваме, че сме се отървали от миналото, но в действителност там някъде в мрачината на долните нива на нашето съзнание, то продължава да ни смущава с призрачните си гласове.

Георги Милков, "24 часа"