Професия Национален предател

В една песен на Слави Трифонов се пееше „Няма такава държава”. Няма страна по света, като България, където собствените й граждани така да плюят по родината си, и да работят против нейните интереси.

В последните дни Цвета Кирилова и председателстваното от нея "Сдружение Азбукари" инициираха петиция до Президента на Република България, министър-председателя и председателя на Народното събрание с искане да се облекчи процедурата по получаване на българско гражданство, за бесарабските българи. Тази инициатива бе подкрепена от хиляди наши сънародници, които я подписаха, или подкрепиха в социалните мрежи.

Типично по български, дори и за толкова патриотично и хуманнно начинание се намериха такива, които да неглижират положението на бесарабските българи в размирна Украйна. Изведнъж от нафталина излезе бившия и забравен политик Александър Йорданов, който заяви: ”Разбира се, че бесарабските българи могат да дойдат в България, но като лоялни и достойни украински граждани, със своите украински паспорти. Те трябва да знаят, че ние ценим хората не заради „кръвта”, която тече във вените им, а заради ценностите, които споделят”.

Чудно, кой е опълномощил, господин Йорданов да изказва мнение от името на българския народ. Кой и да му каже, че бесарабските българи са останали далеч от своята родина заради поредица от исторически обстоятелства. Както също така, че тези хора учат децата си на български език, спазват българските традиции и обичаи и определят себе си като българи. Колко ли български политици се изредиха през годините, които оплюваха собствената си родина пред различните европейски институции. И после се чудим, защо имиджа ни като държава бил лош в Европа.

Професията национален предател може да бъде открита и в другите сфери на обществото, като например в спорта. Двама от най–известните български спортисти като Димитър Бербатов и Матей Казийски в разцвета на своите кариери, решиха да не играят за българските национални отбори по футбол и волейбол. Единият бил сърдит, а пък другия не харесвал ръководството на волейболната федерация. 

Напук на всенародната любов, която имаха зад гърба си, те зарязаха националния тим и си гледат клубните кариери. Къде останаха честта и гордостта от това да представяш своята родина? Щеше ли някой да е чувал за тях по света, ако не беше България? Как великият и неповторим Христо Стоичков, след един скандал през 1997 г. с тогавашния наставник на България Христо Бонев, намери сили да се извини, в името на това пак да защитава цветовете на страната си, а тези раними души не могат? Как големият капитан и лидер Пламен Константинов винаги е бил отявлен критик на начина, по който се управлява българския спорт, но в същото време излезеше ли на терена оставяше сърцето и душата си в името на победата.

Извода от всичко това е че за България е настъпило „време разделно". Страната ни има остра нужда от хора, които да защитават националните ни ценности и идеали. Личностти, които да се гордеят, че са българи. В едно от последните си интервюта доктор Желю Желев заяви: Живеем във времена, в които се служи на интереса, а не на идеалите и ценностите. Може би и затова като държава стигнахме до това положение.

Георги Тодоров, специално за Bgpravda