loading...

сряда, 9 април 2014 г.

Ако можехме да върнем прехода назад

Докато гледаме с отвращение днешната родна политическа действителност, мнозина от нас си задават въпроса „Защо се стигна дотук?”.
Къде сбъркахме, за да се допусне такова положение – действията на правителството са под всякаква критика, парламентът прилича на нещо средно между психодиспансер и следствен арест, а новоизлюпените „кандидат-спасители” на нацията са по-гротескни от всякога?

Едно логично обяснение на ситуацията би се състояло в това, че нещата не са изпуснати през последните няколко години, а причините за днешните реалности се коренят в началото на т.нар. „преход”. Че системни грешки, направени през първите две-три години след отстраняването на Тодор Живков от власт, доведоха до сегашното дередже на политиката, икономиката и обществения живот.

Всъщност, какво искахме ние, българите, през 1990-а година? Искахме основно две неща. Политическа свобода (демокрация) и икономически просперитет (западен стандарт на живот). Като за второто беше ясно, че минава през икономическа свобода и насърчаване на частната инициатива. Ясно беше, защото колапсът на социализма беше най-вече икономически.

Какво обаче се случи? Политическата свобода я получихме доста бързо и практически без усилия – появиха се няколкостотин партии, без проблеми се регистрираха обществени организации, наложена бе свобода на словото (която впоследствие се изроди в свободия на словото)... Икономически обаче нещата изобщо не стояха добре – първоначално идеята за частна инициатива се изразяваше основно в куфарна търговия със стоки-менте от Капалъ чарши, после земеделската земя бе върната „в реални граници” на хора, 80% от които бяха скъсали връзката си със земята, после дойде царството на мутрите и силовите застрахователи, а раздържавяването на промишлените активи бе опорочено чрез масовата приватизация. В добавка на всичко това, върху образователната система бяха извършени редица експерименти, които могат да се определят и като погром, а Църквата не само, че не успя да възвърне някогашния си обществен престиж, но бе допълнително закопана. И резултатите сега са налице.

Започнахме ударно да изграждаме демокрация, вярвайки (включително и заради външни внушения), че демокрацията води до икономически просперитет. А като че ли е точно обратното – икономическият просперитет води до демокрация.
И сега възниква въпроса: не сложихме ли в началото на 90-те години каруцата пред коня? Не трябваше ли тогава да концентрираме усилията си в образование на населението и създаване на предпоставки за нормална бизнес среда, пък дори и с риска демократичните промени да се „забавят” с 5-10 години?

Мнозина са се опитвали да анализират българския преход. Какво представлява той и как протече. Изказват се мнения, че преходът у нас се случи като откровен грабеж, като „ловене на риба в мътна вода”, като трансформиране на политическата власт на комунистическата номенклатура в икономическа... Няма да коментирам тези твърдения, но смея да кажа как не се случи прехода. Той не се случи като реставрация. 10 ноември 1989 година не се оказа път към 8 септември 1944 година. Краят на комунизма не бе последван от връщане към България отпреди началото на комунизма – с възстановяване на Търновската конституция (където никъде не се споменава изрично за партии, а за народно представителство), респективно монархията и безпартийните правителства.

Някой замислял ли се е как би изглеждала България днес, ако в първите години на прехода:

- бе решено, че вместо от няколкостотин партии, България има нужда от няколкостотин хиляди стабилни, жизнени и проспериращи частни фирми?

- образователната система бе надградена според нуждите на новите реалности, като същевременно престижът на учителската професия се издигне, а не се срива?

- бе наложена тезата, че свободата е немислима без наличието на „железен” правов ред и върховенство на закона?
вместо църковен разкол имаше налагане на вероучение в училищата?

- армията не бе разсипана с идеята, че „НАТО ще ни пази”, а бе възстановена по „царски” образец като място за формиране на личности, а също и за патриотично възпитание?

- медиите, вместо да бълват пошлост и опростачване на езика, бяха впрегнати „по възрожденски” да помагат за връщането на българина към изконните ценности – учение, труд, предприемачество, уважение към собствеността, християнски морал и т.н.?

- създаването на многопартийна система бе предшествано от повсеместно „гражданско образование” (далеч не само за учащите)?

Ако преходът се беше случил по подобен начин, най-вероятно България нямаше да влезе в ЕС на 1 януари 2007-а година (заедно с Румъния), а през лятото на 2013-а (заедно с Хърватия). Но също така изходните позиции не биха били като на Румъния (в някои отношения дори по-зле), а по-скоро като на Хърватия. Където, управлението на президента Франьо Туджман през 90-те години на миналия век се смята от немалко анализатори за авторитарно.

Днешна България не е приемник на Царство България, а на НРБ. За разлика от Полша например, която не е приемник на ПНР, а на предвоенната Полска република, начело с маршал Пилсудски. И в Полша традиционното семейство и християнските устои бяха съхранени. А на полската Кръгла маса, за разлика от българската, бе договорено, че комунистическата върхушка ще може да запази икономическите си позиции, но те няма да се единствените играчи, а ще трябва да позволят навлизането и на други – старите фамилии, нововъзникнали предприемачи, външни инвеститори. Днес Полша е в несравнимо по-добро икономическо положение от България, а в политическо отношение несъмнено е регионална сила и дори има претенцията да бъде един от лидерите на ЕС.

Можеше ли подобен сценарий да се случи и в България? Обективно погледнато, по-скоро не.

От една страна, българската комунистическа върхушка никога не е била национално отговорна. Нашенските комунисти никога не са гледали по-далеч от това, да трансформират номенклатурните си привилегии в икономическа власт (след като един път разбраха, че няма опасност да станат жертви на отмъщение, подобно на румънските си колеги).
От друга страна, антикомунистите от началото на прехода (онези, които не бяха внедрени агенти на ДС или дисиденти-марксисти) като цяло не бяха готови за историческото предизвикателство, защото те просто се учеха в движение.

Малцината, които можеха да внесат здрав разум (остатъчните фигури от политическия живот преди 1947-а година и политическите емигранти-невъзвращенци) с малки изключения не бяха допуснати до сериозни властови позиции.

Времето няма как да бъде върнато назад, но това не означава, че не бива да си вадим верните изводи. Които недвусмислено показват, че без правов ред, без издигане на образованието като национален приоритет, без връщане към семейните, христриянски и национални ценности и без създаване на адекватна бизнес среда, икономическият просперитет е невъзможен. А демокрацията ще продължава да бъде „фасадна”, като нейните изразители ще изглеждат все по-трагикомично.

Димитър Петров, offnews.bg

Няма коментари :

Публикуване на коментар