Тези, които обявиха национален траур в негова чест, също носят своя грях за всички последвали трагедии от този вид. Да не говорим за скритата шизофрения в този акт – ако Пламен се е самозапалил в знак на протест срещу това управление, какъв цинизъм от страна на същото това управление да обяви национален траур в негова памет! Всички протестиращи против правителството и кмета на Варна би трябвало да осъдят траура, не да го спазват.
Виновна е и църквата, която в разрез с хилядолетна традиция си направи политическата игра, като позволи един самоубиец да бъде опят по християнски и погребан на осветена земя. Последвалите й призиви да запазим спокойствие и да не посягаме на живота си, бяха след дъжд качулка и много по-слаб жест от първия, сбъркания.
Самоубийството според всички клонове на християнството без изключение е смъртен грях. И това не случайно е така. Църквата не може да си позволи гъвкавост по отношение на нещо толкова основополагащо като смъртните грехове. Тя е консервативна институция, която се основава на канона, не на тълкуванието. Религията престава да е религия, когато спре да спазва канона. Никой, който се зове християнин – тук уточнявам, че аз съм атеист – не може да си позволи да величае самоубиец.
Досега не събирах смелост да изразя публично позицията си, защото темата е деликатна и ми се струваше, че колкото по-бързо се замълчи по нея, толкова по-скоро ще секне черната серия. Всеки, който е получил трибуна да внушава идеи и да отправя послания пред много хора, носи изключително голяма отговорност. Обаче истерията около самозапалванията вече е толкова опасна, че ми се струва, че трябва да се чуят и други мнения.
Моята позиция напълно съвпада с тази на ерудирани и авторитетни хора, като например д-р Николай Михайлов. Тази сутрин по БНТ той каза нещо изключително вярно – че самозапалванията бяха превърнати от медиите в зловещо зрелище, което е част от същия морал, с който журналисти разпитват близки на убити часове след смъртта им, с който се показват виещи от болка опечалени или жертви на престъпления, с който се съобщават подробности около самоличността на изнасилени жени.
Но ако това е само обикновено цинично воайорство, то отразяването на самозапалванията се превърна във воайорство с политическа интрига. Много псевдоборци срещу несправедливостите в обществото си нарисуваха ореоли около кухите глави, като въздигнаха самозапалилите се в мъченици и обвиниха тези, които мълчаха за тях, без да се запитат защо мълчат. Аз лично мълчах, защото исках това да спре, да не се превръща в мода, да не го изкарвам геройски акт, да не давам идеи на нестабилни хора. Затова и сега не пиша това във вестника си, а пред много по-малката аудитория на блога си. В същото време ми е тъжно за всички загинали по този особено мъчителен начин и не исках досега да кажа и една лоша дума за тях публично. Очевидно вече се налага.
Според д-р Михайлов – който е психиатър, теолог и един от най-големите умове, които съм виждала, та няма как да бъде изкаран некомпетентен, както може да се направи с мен – медиите успяха да превърнат тези изключително трагични смърти във възнаградим акт. Обявява се национален траур, жертвата се въздига в герой с политическа кауза и всякакви администрации се втурват да помагат на близките и да им решават проблемите.
Естествено, че като гледа това по телевизията, всеки човек, изгубил смисъл и обмислящ самоубийство, ще предпочете да го направи като се самозапали, защото имплицитно му обещават, че така ще си върне смисъла, ще осмисли проваления си живот. Не като се нагълта с хапчета или се хвърли под влака, а като се самозапали. Ако медиите бяха възвеличали като борец срещу неправдите някой, който скача от покрива на блока си, щяхме да имаме вълна от скочили от покрива на блока си.
Затова имаме вълна от самозапалвания напоследък, не защото животът ни по принцип е непоносим до степен да си драснеш клечката. С което не искам да кажа, че животът ни е прекрасен – напротив, ужасен е, но не е тази причинно-следствената връзка. Да наречеш вълната от самозапалвания следствие от политическата обстановка е чиста фалшификация. Чрез нея не само не помагаш за премахване на проблемите, ами си слагаш грях на душата, защото ставаш подстрекател.
Склонността към самоубийство няма нищо общо с външните обстоятелства. Бедността и обществената несправедливост не е подтик да отнемеш живота си. В богата и изключително демократична Швеция процентът посегнали на себе си е висок просто заради липса на достатъчно светлина. В по-бедна и потисната от нас Куба хората са доста по-щастливи и от шведите, и от българите и по-рядко стигат до този отчаян ход. Обстоятелствата притискат всички еднакво, но само хора с дълбоки вътрешни проблеми и химически дисбаланс в мозъка посягат на себе си. Да превръщаш психически проблем в геройство е низко и гадно. Да го величаеш като политически акт е опасно и безотговорно.
Така че сега, колеги журналисти, ако обичате си посипете главата с пепел и си поемете отговорността. А на всеки, който възнамерява да се превърна в герой, като си драсне клечката: не го правете, нищо няма да постигнете така. За всички, които помагат чак след самозапалване – вие сте най-виновни и никаква милостиня няма да ви измие лицето и да ви опрости греховете.
Всяко самоубийство е дълбока лична трагедия. А възползването от нея за доказване на политически тези е лешоядство и неуважение към мъртвия. Кражба на труп.
Елена Кодинова
http://kodinova.wordpress.com
Коментари
Публикуване на коментар