"Камикадзета на атомната ера: алтруизмът, който спаси Япония“

На 11 март 2011 г. Япония беше ударена от тройно бедствие: масивно земетресение с магнитуд 9, последвано от опустошително цунами и ядрена криза в централата „Фукушима Даичи“.

Огромната вълна премина над защитните диги и наводни резервните дизелови генератори на централата. Без електричество, помпите за охлаждане спряха. 

Температурата в реакторите започна да се покачва неконтролируемо, а радиоактивното ядро започна да се топи. Ситуацията беше критична: налягането трябваше да се освободи ръчно и водата да се изпомпва отвън, иначе експлозията щеше да порази голяма част от Япония, включително Токио.

Докато властите наредиха евакуацията на над 170 000 души от района, включително на повечето от 750-те служители на централата, стана ясно, че някой трябва да остане. Някой трябваше да влезе в зоната на смъртта, за да манипулира клапаните и да се бори с ада.

Тогава се формира групата, известна по-късно като „Фукушима 50“, въпреки че броят им по-късно се увеличи чрез ротация. Това, което впечатли целия свят, беше съставът на тази група. Много от доброволците не бяха млади новобранци, а пенсионирани инженери и работници на възраст, някои над 60 години.

Ясутеру Ямада, пенсиониран инженер, организира „Корпуса на квалифицираните ветерани“, набирайки стотици възрастни хора, готови да заменят младите работници в зоните с висока радиация. Логиката им беше трогателно прагматична, типична за японската култура.

Те аргументираха с това, че радиацията има нужда от 15-20 години, за да развие смъртоносни форми на рак. Като вече на възраст, те така или иначе щяха да умрат от естествени причини, преди болестта, причинена от радиацията, да ги убие. В замяна младите имаха целия живот пред себе си, можеха да имат деца и представляваха бъдещето на нацията. 

„Ние сме изживели живота си“, казаха те. „Не е правилно младите да бъдат изложени на нещо, което ще им унищожи бъдещето.“

Условията на работа бяха адски. Облечени в бели защитни костюми, с маски, които затрудняваха дишането, тези хора работеха в пълен мрак (токът беше прекъснат), при високи температури, сред развалини, носейки само фенери. 

Спяха на подовете на административните сгради, ядяха само бисквити и консерви на дажби и знаеха, че всеки час, прекаран там, им скъсява живота. Пресата ги нарече „Ядрени камикадзета“, правейки препратка към духа на саможертвата на пилотите от Втората световна война.

Благодарение на техните свръхчовешки усилия, реакторите бяха стабилизирани, морската вода беше изпомпана за охлаждане и беше избегната катастрофална верижна реакция. Въпреки че много от тях по-късно страдаха от здравословни проблеми, тяхната саможертва спаси милиони хора. Историята им остава един от най-чистите примери за алтруизъм в съвременната история.

Бъди част от нас и подкрепи сайта напълно безплатно, с един клик върху някоя реклама.