Помощите не стигат до децата, затова по-добре не помагайте!

Ако отидете в един дом за сираци, децата в него няма да ви кажат какво се случва там. Вътре те са зависими от възпитатели и директори. Но един ден те излизат навън и разказват истината за домовете. Разказват тези, които са успели да се интегрират в обществото, които вече не се страхуват, че някой ще си отмъсти.

У нас „сираци“ е неправилна дума – това са деца с родители, оставени да ги гледа държавата. Трябва да знаете какво се е случвало с тези пораснали деца, докато вие сте се опитвали да дарявате домовете за сираци, да бъдете добри на Коледа, изпращайки съобщения на кратки номера и да се грижите за собствените си деца.

За мен не е имало кой да се грижи.

От малък съм дете на държавата.

Вече съм на 21 г.

Оставен съм от родителите си веднага след раждането ми. Всичките ми изминали 18 години прекарвам в различни домове в България. Знам имената на биологичната си майка от акта си за раждане, но нито системата ми позволява да я намеря, нито аз искам да я търся. За мен това е жена, която ми е дала живот, но в първите 18 години от мен никак не е бях сигурен дали това живеене си заслужава до ден днешен.

Детството ми е истински сценарий за филм на ужасите. Филм, който за съжаление не е уникален за дете, пораснало в български дом за сираци. Не искам да имам детски спомени, но те се връщат винаги.

Смело мога да твърдя, че е успях да ги потисна много дълбоко в съзнанието ми, но до ден днешен е много трудно.

Смятам, че ако те (спомените) изплуват, неминуемо ще стана лош човек. Живота в домове наричам просто отвратителен. Свързвам го с липса: на дрехи, обувки, храна, възпитание, внимание, загриженост. Никой не се занимава с теб. В такива пансиони децата са същества, които вегетират.

Помня глада. Помня как отивах да си поискам допълнително ядене, но мои се отказваше.. От малък обаче съм бунтар и в онзи момент започвам да викам, че искам още храна, защото виждах, че има останала. Не поучавах храна, а получавах бой от по-големи момчета в дома. След години изводът, който правя от такива мой спомени е, че домовете са огледало на държавата ни – „за големите има, а за малките не“.

Най-страшното, което аз никога няма да мога през животът си да забравя е – изнасилванията в домовете. Големите момчета влизат нощно време в стаите на малките момчета и момичета и блудстват с тях. Когато бях на 6 години по-големия от мен който спеше в моята ставя Любо ме изнасили за пръв път. Тогава умрях вътрешно. В продължение на месеци всяка вечер усещах болката защото той не се спираше, а всяка вечер ме караше и заплашваше сила и продължаваше да ме изнасилва. 

За длъжността „възпитател“ обяснявам, че тези хора са по-лоши и от нас децата – имало е случаи, когато дори аз съм ставал неволен свидетел на служителите на дома как се гаврят с деца. Всички бяха наясно какво се случва, но никой не си направи труда да вземе мерки. Порасналите деца в един дом са необходими на възпитателите, за да им помагат да се спазва „реда“. Още се будя нощем, защото сънувам писъците – безпомощните викове на малките деца, които изпитват непосилна болка. 

Отчаяни викове на невръстни същества, които разбират малко, но достатъчно за да знаят, че никой няма да се отзове и да им помогне. Нощем в дома, в който аз прекарах по-голямата част от живота си, е имаше горе-долу 80 деца и един възпитател – естествено, че всеки можеше да прави каквото си поиска.

Проституция, кражби, изнасилвания, търговия с дарения… И всичко това се покрива, когато дойде време за посещения, дарители, инспекции, медии. Толкова добре се прикрива, че хората, които идват, остават с впечатление, че на тези дечица нищо освен мама и татко не им липсва. А децата не си и помислят, че могат да разкажат на някой непознат какво се случва всъщност – първо защото едва ли някой ще им повярва, второ – защото така ще си навлекат гнева и на възпитателите и на по-големите.

Аз Тодор Стефанов никога не е съм получавал коледен подарък или поне не докато бях „дете на държавата“. Даренията бяха купища, но нищо, включително шоколадите, не е стигало до нас децата. Всичко се е разграбвало от персонала или за лично ползване, или за разпродаване в местните магазинчета. 

Заради порочните практики, на които е бях цял живот свидетел цели 21 години не вярвам, че е възможно да имам хубав и нормален дом за сираци. Не вярвам, че някой някога е направил нещо хубаво за децата, лишени от родителска грижа. Не разбирам телевизионните кампании в подкрепа на сираци. Помощите не стигат до децата, затова по-добре не помагайте!

Ако днес направя „среща“ с майка си, ще кажа, че дори да има други деца, тя не е достойна да се нарича майка. Зная, че тя е от ромски произход и отрича да произхожда от нея. Аз не съм циганин,. Аз съм успял да се възпитам, да стана честен човек, човек с достойнство и съвест. Аз не съм син на някаква циганка.

Домове не за сираци, а за престъпници и курви.

Това е заключението ми за институциите и за децата, които растат в тях. Аз не познавам много хора като себе си. Такива, които са успели да се откъснат, да избягат и да започнат съвсем на чисто, новородени хора. Повечето ми братя по съдба излизат от домовете и влизат в затвора. Аз не ги обвинявам, защото представата им за живота е объркана. В дома никой на нищо не ги е научил. Те нямат мярка за нормалност, за добро и зло. Тези, на които не им се краде, ровят по кофите и просят по улиците.

Някак аз е избягах от тези перспективи. На 18 ме изгониха от дома, защото е буен и не се съгласява с „порядките“.

Днес съм на 21 години. Здрав и силен човек съм, който си е създал моя собствена легенда. За новите ми приятели и познати не съм израснал като нормално дете, в нормално семейство, с нормално минало. Аз не желая да си спомням истинското минало още по-малко да разказвам за него. Не искам хората да ме съжаляват и подценяват.

Аз вече съм е един от тях. Имам сериозна връзка. Занимава се със собствен малък бизнес сайт за новини (журналистика) и живея в София. Гордея се, че съвсем сам и с двете си ръце е успях да изплува, и да си съградя мой живот, който ми харесва. Не се оплаквам за нищо, но искам да продължа да се развивам. Вече имам приятели, има хора на които разчитам, въпреки че никога няма да им се доверя докрай.

Отричам миналото му да продължава да ми влияе силно, единствено спомените. Научих се е да живея в днешния ден с мисъл за утре. Но не искам да имам свои деца. Страхувам се да създам семейство. Институциите ме увериха завинаги. Ако имам дете, искам то да има всичко. А сираците раждат сираци. Страх ме е, че на детето ми може да се случи една стотна от това, което аз съм преживял. Никое дете не заслужава такъв живот. Затова е по-добре изобщо да не се ражда… Някои хора не трябва да имат деца, защото са по-лоши и по-глупави от животните. И защото животът на техните деца ще бъде е по-черен от смъртта.

Автор: Тодор СТЕФАНОВ