Фюрерът диктувал своите радиограми от радиопредавателна инсталация, скрита зад непристъпните стени на т.н. кула L на комплекса за противоъздушна отбрана в берлинския зоопарк Тиргартен. В непосредствена близост се намирала кулата с по-внушителни размери G. В тези две циклопски съоръжения с 2,5-метрови стени от свръхздрав стоманобетон се разигравала една от последните сцени в драмата по падането на Берлин.
Тази кула, замислена и построена преди всичко като база на зенитна батарея, била с височина на 13-етажна сграда, но етажите на самата постройка били седем. Вътре се намирала болница, съхранявали се музейни ценности, но главното е, че там се спасявали от бомби и снаряди десетки хиляди берлинчани. Когато щурмуващите сили наближили центъра на града, в тиргартенската кула G имало повече от 30 000 души. Разбира се, не за всички имало място. Хората стоели на коридорите, по стълбите, блъскали се където могат. Но да излезеш отвъд бутонните стени било безспорно в пъти по-опасно.
За разлика от Райхстага, противовъздушната крепост в Тиргартен така и не била щурмувана. Тя била предадена на съюзническите войски на 2 май 1945 година, когато главнокомандващият отбраната на Берлин ген. Вайдлинг заповядал на войските си да сложат оръжие. След войната тази кула и другите две аналогични били разрушени.
Оръдия в града
А как са построени тези кули?
Още преди началото на войната германски специалисти обърнали внимание на съществен фактор, сериозно възпрепятстващ действията на зенитната артилерия. Този фактор били самите германски градове. Те, както и повечето европейски такива, били застроени с големи многоетажни сгради – жилищни и обществени – а разстоянията помежду им често били минимални. Самите улици били много тесни. Според плановете на подчинените на Гьоринг зенитните батареи, командните и наблюдателните пунктове и т.н. трябвало да се разположат не само на подстъпите, а и в самите градове, особено когато става дума за големи – като Берлин, Хамбург и др. Но, вследствие на горните обстоятелства, в тях нямало място за пълноценни обекти на ПВО. На практика за разполагане на батареи можели да се използват само площадите, парковете и стадионите. Но дори и така построените около тези зони сгради значително ограничавали не само ъгъла и сектора на обстрел на оръдията, а даже и възможността за прицелване. Един бомбардировач можел да бъде видян от мерача секунди преди да пусне смъртоносния си товар, за което време е невъзможно да се определи с достатъчна точност курсът и скоростта му и да се изведат необходимите данни за стрелба дори и при използване на уред за управление на зенитния огън.
Решение на този въпрос можело да се намери, като ПВО обектите се разположат над сградите. В такъв случай приближаващите самолети биха могли да бъдат забелязани на достатъчно разстояние, точно да се определят техните курс, височина, скорост, вид и строй. Това е много необходимо, тъй като отдалечените наблюдателни постове могат да предават само примерни, ориентировъчни данни. Командирите на ПВО се нуждаят от време за вземане на решение и подаване на съответната команда, а техните подчинени – да заредят оръдията, да се прицелят и да открият точен огън.
По-близо към небето
Но как да се вдигнат оръдията на ПВО на нужната височина?
Великобритания още във времената на Първата световна война разположила картечници по покривите на сградите и по камбанариите на църквите и по този начин били атакувани долитащи германски цепелини. Но във втората Голяма война и англичани, и руснаци продължавали да инсталират по-голямата част от своите ПВО съоръжения близо до границите на града. Трябва да се отбележи, че независимо от всички усилия на Хитлер Луфтвафе не разполагала с толкова голяма въздушна мощ, както англо-американците. И не е известно каква би бил съдбата на Лодон или Москва, ако нацистите имаха сравнима по своите бомбардировъчни възможноскти авиация.
Сградите, върху които би било удобно да се разположат ПВО оръдия, съвсем не били много. Едва ли покривът на гредореден тавански етаж би могъл да удържи тежестта на зенитно оръдие с калибър повече от 20-37 мм. За оръдия с калибър 88 мм, тежащи 8-9 тона, въобще не говорим!
В Германия решение на този проблем намерили за пръв път през 1935 г., когато архитектът Лео Винкел (Leo Winkel) разработил интересна система за масови бомбоубежища на населението. Той предложил вместо да се скриват убежищата под земята, те да се строят във вид нависоки и тесни кули. Той направил и първите проекти на такива кули – т.н. Winkelturme.
Строеж на една от кулите, отомври 1943 г.
Те представлявали многоетажни конусообразни съоръжения, подобни на термитници и или ракети, изработени от стоманобетон. Побирали между 300 и 750 души. Тъй като така те заемали минимално пространство от квадратурата, биха могли да се разполагат съвсем близо до места с много хора – училища, заводи, квартали. Кулите на Винкел елиминирали редица проблеми, свързани с подземни работи, подпочвени води и комуникация между отделните скривалище – а в същото време разходът на материали бил практически еднакъв.
Самата вероятност бомба да попадне в кулата е относително малка. Освен това формата на постройките била такава, че е по-вероятно бомба да се плъзне по външните стени, а не да влезе вътре. А високата взривоустойчивост на конструкции, подобн на заводски комини, е всеизвестна. За справка – в Хирошима на много места заводски димни комини останали да стърчат на места, където всичко останало било пометено от ударната вълна. По проект кулите на Винкел трябвало да бъдат шарнирно свързани с основа във формата на плоча, свободно лежаща на земята. Идеята била при близки взривове от бомби постройката да се люлее, като така поема по-леко ударната вълна и именно това да спаси кулата от разрушение, а хората от смърт.
А ето и още един защитен фактор на кулите на Винкел. При масови въздушни нападения в градовете почти винаги възникват големи пожари. В такива случаи хората в подземните скривалища често умирали от въглеродния оксид, който се намирал в долната част на убежищното помещение. Приютилите се в "противовъздушните кули" щели да бъдат спасени от този тих убиец.
Бетонни крепости
Около 1937 г. проектите на Винкел предизвикали голям интерес в командването на Луфтвафе, Вермахта и Железопътните линии на Райха. Гьоринг започнал да строи кули в предприятията на авиационната промишленост, които строежи станали известни като Luftschutzturme. За Луфтвафе построили 29 такива кули, за жп компаниите – 17. Вермахтът пък издигнал 17 такива крепости за своите командни пунктове в Потсдам и Цосен. Повечето кули се строели от фирми, работещи във военната промишленост.
През октомври 1940 година Хитлер започнал строеж на такива бомбоубежища (по проекти както на Винкел, така и на конкурента му Паул Цомбек) и за градското население. В една кула трябвало да може да се събере не по-малко от 5 % от общия брой жители на даден град.
Когато германските специалисти по ПВО започнали да разработват такива системи и в частност зенитната отбрана на големи градове, те забелязали кулите-бомбоубежища и предложили да се строят специални съоръжения, които получили названието зенитни кули (Flakturme). С тяхното проектиране се заел любимият архитект на Хитлер Алберт Шпеер, който през август 1940 г. предложил на Фюрера първите си проекти, които били одобрени от него. Самото изпълнение било възложено да държавната военна-промишлена компания Organisation Todt, известна и със строителството на аутобани в Третия райх.
Кулите, макар да били замислени като типово строителство, все пак имали известни разлики, тъй като в хода на експлоатацията били откривани недостатъци, които се отчитали и отстранявали при строителството на следващите. На практика съществуват три поколения (Bauart) зенитни кули. Първият и най-грандиозен проект бил осъщественият в Берлин и Хамбург. Второто поколение по-малки кули било представено от едно съоръжение в Хамбург и от едно във Виена. Третото поколение, за разлика от първите две, имало в основата си не четириъгълник, а многостен, близък до цилиндър. Този проект е представен с две постройки във Виена.
Утробата
Нека се разгледаме подробно една от т.н. G кули – построената в Хамбург ІV кула (G от нем. Gefechtsturm - "бойна кула"). Тя е почти аналогична на трите берлински такива, но за разлика от тях е запазена и в наши дни.
По план стоманобетонното седеметажно здание било с квадратно сечение с дължина на страната 60 м. Височината по оръдейните площадки е 39 м. Гарнизонът на кулата наброявал 8000 души. Освен гарнизона по време на въздушно нападение вътре могат да се укриват до 18 000 цивилни лица.
За осигуряване на енергийна автономност кулата имала собствен дизелов генератор с мощност 100 киловата и собствена система за водоснабдяване от кладенци. Болницата на един от етажите била с 200 легла. Долният етаж бил предназначен за съхранение на художествени и културни ценности от музеи и картинни галерии. Според някои сведения в берлинския Комплекс І била скрита археологическата колекция на Хайнрих Шлиман, известна в света като "златото на Троя".
Дебелината на междуетажните плочи достигала 2 м, на покрива – 2,5, на стените – 2-2,5 м. Смятало се, че това ще защити приютилите се хора от преко попадение от фугасна авиационна бомба с тежест до 1 т.
Тежките зенитни оръдия се разполагали в горната част на зданието в специални бетонни оръдейни кули. Около всяко тежко оръдие на околните площадки се монтирали други оръдия, между които по три едноцевни 20-милиметрови зенитни оръдия. Основната им задача се състояла в защита на тежките оръдия от самолети-щурмовици тип Thunderbolt или Tempest. В центъра на покрива на сградата бил командният пункт.
Механизираните системи за подаване на боеприпаси от долните етажи на сградата били заимствани от военноморския флот и осигурявали непрекъснато снабдяване със снаряди, както и премахване на изстреляните гилзи. Всички механизми били електрифицирани.
Тези кули не били замислени и оборудвани като опорни пунктове срещу настъпление на сухопътни войски, тъй като било ясно, че все пак не могат да устоят срещу тежка артилерия.
Гигантските кули били построени само в три големи града на Райха, но плановете на нацистите били много по-мащабни. Берлин трябвало да се сдобие с още три ПВО комплекса освен познатите ни, а също така се разглеждала възможността сградата на Райхстага да бъде преоборудвана самата тя като зенитна кула. Още две кули били проектирани за Бремен, осем за Мюнхен и още една – за Хамбург. Освен това, аналогични съоръжения с по-малки размери трябвало да се построят по инициатива на местните власти в други градове на тогавашна Германия, напр. Нюрнберг.
Въоръжение
Всяка от противовъздушните кули представлявала комплекс, състоящ се от две съоръжения. На G кулата се разполагали оръдията и командните пунктове на батареите, на втората L кула (от нем. Leitturm - "кула за управление") системите за наблюдение, оповестяване, свръзка и управление. В L кулата на І комплекс (Тиргартенската) се намирал командният пункт на въздушната отбрана на Берлин, а на покрива имало радиолокатор от типа FuMG 62 Wurzburg с далечина на откриването 32-40 км. Рязстоянието между кулите G и L било около 500 м, като те били съединени с тунелна връзка.
Строителството на първите три комплекса започнало в Берлин през есента на 1940 година, а около година по-късно бил готов първият комплекс на територията на зоопарка, който така и бил наречен – Комплекс І. Комплекс ІІ в района на Фридрихсхайн бил завършен през октомври 1941 г., а ІІІ в Хумболтхайн – през април 1942.
В Берлин артилерийските кули били така разположени, че образували триъгълно пространство, което обрамчвало централната градска част. Първоначално те били снабдени с 88-милиметрови зенитни оръдия Flak 37 или Flak 41 (по четири оръдия на кула). През периода есен 1942-есен 1943 кулите били превъоръжени със сдвоени 128 мм оръдия Flakzwilling 42. Тези ПВО оръдия можели да изпращат своите 26-килограмови снаряди на височина до 11 или 15 км (според различните данни) а всяка цев изстрелвала между 12 и 14 снаряда в минута. Нека се има предвид, че прословутият американски бомбардировач В-17 Liberator не лети на повече от 11 км височина. А В-29 – още по-голяма и тежка машина – не се вдига на повече от 10,2 км. Ако също така отчетем, че оръдейната стрелба е протичала централизирано, то кулите могат да се смятат за сериозна противовъздушна сила.
Освен тези оръдия кулата разполагала и с 8 броя счетворени 20-милиметрови автоматични зенитни оръдия Flakvierling 38 със стрелкови обсег повече от 2 км, произвеждащи около 800 изстрела в минута. Нека към тях прибавим и 12 едноцевни автоматични зенитни оръдия Flak 38 със 120 изстрела в минута.
В Хамбург били построени V комплекс във Вилхелмсбург през май 1942 г. и ІV в друг район, но този комплекс обаче така и не бил завършен.
Във Виена след Аншлуса също били построени няколко ПВО комплекса – VІ през септември 1943 г., VІІ в Аугартен - началото на 1944 – и VIII в Аренберг през октомври 1943 г. Не е напълно ясно защо, но те били въоръжени символично (VІ – едно 105 мм оръдие, VІІ – с едно 128 мм и VІІІ - с едно отначало 105, а сетне със 128 мм сдвоено оръдие). Тези факти навеждат на определени мисли. Като че ли германците от самото начало знаели, че противникът няма да бомбардира Виена. Както и станало.
Замък с аквариум
Ясно е, че тези мощни, масивни крепости поразявали въображенията, внушавали почит към националсоциалистическата държава и внушавали увереност, че геният на Хитлер, изтребителите и зенитните оръдия на Гьоринг и строителството на Todt и Шпеер ще осигурят на Райха безопасност и неуязвимост.
Само че идеологическото значение на замитните кули било доста повече от чисто военното им значение. На 24 юни 1943 г. англо-американската авиация започнала масирана бомбардировка на Хамбург. До 3 август броят на жертвите достигнал близо 43 000 жители, а около 37 000 били тежко ранени. Градът бил напълно разрушен. На 26 февруари 1945 година само една нощна бомбардировка в Берлин убила почти 25 000 души. Самите мащаби на въздушните нападения били такива, че Луфтвафе не успяла да им противопостави почти нищо. По-късно към Западните сили се присъединили и съветски самолети. Опитвайки се да отбият техните атаки, германските пилоти били принудени да стрелят по траектория, близка до хоризонталната, и поради взривовете на зенитните снаряди на малка височина цивилното население на Берлин понесло нови страшни жертви.
Зенитните кули на инж. Винкел, съхранили в себе си оригиналната фортификационна мисъл на Третия райх, могат да бъдат видени и сега. Във Виена и Хамбург са запазени пет G кули и три L. Една от тях даже е превърната в аквариум.
Съдбата на берлинските кули била друга. След началото на Студената война и издигането на Берлинската стена Западът и СССР се опасявали, че идеологическият враг може да използва военните кули против конкурента – напр. с цел разузнаване. Поради тази причина и трите берлински комплекса били разрушени. Все пак, останки от кулите са запазени и досега, макар и в силно редуциран вид.
Антон Оруш, Sandacite.bg – https://www.sandacite.bg
Източници:
Противовоздушные замки нацистов
Flak towers
The war comes to the zoo
Zoo flak tower - wikipedia.org
Няма коментари:
Публикуване на коментар