Жертвите на прехода или 10 години от убийството на Жоро Илиев

Преходът в България взе своите жертви.
За някои те са герои, за други - гамени. И въпреки това остават в историята на България така, както героите от ВМРО леви и десни, които преди 100 години започват първата истинска гангстерска война в света, но не за пари и власт, а за България.
Точно преди 10 години седяхме с приятели в ресторанта в откритата част на Мултиплейса в Слънчев бряг. До нас на съседна маса пиеха втора бутилка уиски Жоро Илиев и Вальо Златев, шефът на Лукойл. Жоро беше с бяла риза, цялата разкопчана и стоеше на най-външното сепаре, с лице към улицата. Охраната му беше на съседни маси с чаша безалкохолно.

 Въпреки, че Жоро знаеше от гадателите на жена му Мая, че в тези дни има опасност за живота му, той по никакъв начин не показваше, че се страхува като мишка - подобно на много други герои от прехода...
Нали помните как се завиваха с одеала и тичаха от колите до входовете.
 Тогава за последен път видях Жоро Илиев жив.
Днес се навършват 10 години от показното убийство. Вечен покой на духа му.
Помня и първата ми среща с него - бях още стажант-репортер в Нощен Труд. Било е 96-та година, малко след убийството на брат му. Тогава много нашумяха вулгарните романи на Христо Калчев за групировките ВИС и СИК.

Като човек, израснал в среда на аристократи, за мен тези борчески групи бяха меко казано лишени от еволюция.
Още в гимназията се озовах в една компания с Дони, Момчил, Коцето, Ники, който после замина за Швейцария, Стенли и всички музиканти, с които се събирахме на Синьото кафе...
По това време Денис Ризов се завърна от чужбина с Ахат и заедно с Фънки и Амебата се държаха точно така, както по-късно им подражаваха и мутрите.
"Не се занимавай с тия педали, идвай с мен да те водя на купон", в типичния си стил ми заповяда Денис още на втората минута след запознанството ни.

Естествено, в типичен за мен стил, му казах да се разкара на секундата, докато не е видял и другото ми лице :) Та това се случи 91-92 година.

Това е причината и първите ми интервюта в Нощен Труд да са с музикантите, с които пораснах.
Докато не се озовах на наградите Мъж на годината 1996 г. Правих анкета с гостите: Ако спечелите тази награда, какво ще правите с меча, който подаряват на призьорите. Прав до стената, все още неугледен, с неоформена къдрава косичка, стоеше Жоро Илиев в компанията на Чавдар Писарски - по това време той винаги беше плътно до него. На моя въпрос Илиев  отговори директно, без дори да се замисля: "Ще режа глави!"...

Което естествено бе заглавие на статията ми.
На другия ден главният ни редактор Пламен Каменов ми каза - Имаш уникален шанс първа да направиш интервю с Жоро. И аз казах - Добре, въпреки, че мутренските теми никога не са ме вълнували...
За да стане това интервю обаче, трябваше Писарски да отговаря и да обмисля добре въпросите. А те бяха доста неудобни за ВИС и СИК - не пропуснах нищо от скандалните факти, изнесени в  книгите на Христо Калчев. Поканиха ме да уточняваме на въросите в дискотека Нерон - тогава Жоро и Писарски имаха там нещо като офис.Започнаха претенциите - може ли без тези въпроси от книгите на Калчев, хайде да махнем тези скандални теми...
Разбира се, че не може без тези въпроси, бях категорична аз...
И така цял месец.

И изведнъж в Дневен Труд се появи интервю с Жоро Илиев на цяла страница - ама толкова мазно и Пиарско, че чак ме досрамя, че съм журналист....
И така приключих губенето на време с Жоро и Писарски. .
Месеци по-късно цялата ни държава се контролираше от ВИС и СИК. Управлението на Виденов бе пълна катастрофа.

Точно тогава моят приятел още от ученическите години Дони създаде инициативата НЕ НА СТРАХА! Обади ми се в редакцията и помоли да съдействам призива му да бъде публикуван във в. Дневен Труд. Отново поисках съдействия от главния ни редактор Каменов, който и до днес си остана от малкото журналисти, изразяващи свободно позицията си.

Тошо Тошев обаче го отряза и каза, че това не може да излезе в Труд.
По същото време Дони правеше опити да се даде повече гласност на революционната му идея в Дарик радио, Стандарт и в телевизиите, но без успех.

Благодарение на Каменов обаче призивът НЕ НА СТРАХА и интрвюто, което направих с Дони излезе в Нощен Труд. След което последваха първите заплахи за убийство срещу мен.
Звъняха на редакционния ни телефон, тогава още нямахме мобилни телефони...
Казвах им адресът на редакцията, за да дойдат и да изпълнят заплахите си. Те пък изобщо не се появиха :))

И така - с две думи, никога не съм приемала насериозно тези хора. През годините правих интервюта с Карамански, писах статии за убийството на Поли Пантев, който пък чрез моята колежка от крими отдела Ирен Делчева искаше да се запознава с мен. По-късно вторият ми мъж се оказа доста близък с повечето герои от прехода и така се озовах на вечеря с Маджо - толкова охраняван човек никога преди и след това не съм виждала...

Да не говорим за срещите с много други герои, повечето от които вече не са живи.
През последните години се оказа, че след толкова години отказ да комуникирам с подобни хора, най-близките мъже на сърцето ми са били част от тези структури.
И до днес мъжете от този контингент ми пишат дори във Фейсбук и искат медийно съдействие от мен. И с каквото мога им помагам. Категорични са, че съм криминален журналист - явно така са ме запомнили от инициативите на Дони срещу групировките.

Това бе причината друга възлова фигура от прехода - Таки, да седне на сепарето ми в столичен клуб, за да се запознаем и да помоли да спрат публикациите в Нощен Труд за начините, по който го охраняват гардовете му... Като му казах, да се свърже с Тошо Тошев и да се разбере с него, той ми каза: Аз знам, че от теб зависи тези публикации да спрат!
Та така...
Журналистическата професия е истинско богатство, защото ни среща с хора от всички сфери на обществото.

Патриция Кирилова, ПР и журналист

www.patriciakirilova.blogspot.bg