loading...

събота, 14 януари 2017 г.

Учителка се съблече в подкрепа на своя колега


Снимка, направена в подкрепа на учителя Асен Александров. Личен архив на Мария Касимова


Само допреди дни нямах представа, че живеем в такова добродетелно общество! И идея си нямах, че в България, където цялата нация може да пее (кой с добро, кой с лошо, ама всички знаем текста) за „яката дупара“ и колко е важно „кой ще я бара“, се поддържат толкова консервативни ценности.
На територията, на която толкова много млади момичета изглеждат като магистрални труженички, когато се облекат „официално“, където е обществена тайна, че академичната Мека – Студентски град – е нещо като бардак, където да се бият учители и лекари е нещо толкова често срещано, че се приема почти за нормално и където по телевизиите (освен Националната, която е обществена) няма едно образователно или културно предаване, най-големият пирон в ковчега на изконната българска богоподобна праведност се оказа голата снимка на един учител!

Не, няма да предъвквам този казус напразно. Ще го използвам, за да се опитам да изясня какво означава у нас понятието „лично пространство“ и как разтегливо се предефинира в зависимост от нечии низки цели.

Изумителното в цялата история беше бързината, с която всичко се разви още преди да стане ясно дори дали снимката на учителя Асен Александров е изфабрикувана и кой я е пуснал в обръщение. За някакви часове човекът беше разпънат първо от кафявите медии, след което нещата последваха логично: скандал, оставка, отпуск, болница. И слава Богу, някакво разумно гражданско общество, което този път реагира адекватно и застана зад нападнатия човек. Целият този сценарий, разигран добре обмислено, означава на първо място едно – че ако утре реша, че не си харесвам шефката, колегата, общинския съветник, кмета, депутата или съседа, мога да наема някое и друго хакерче, което да й/му влезе в компютъра и да измъкне оттам нещо по-пикантно, дето после да го пльосна в публичното пространство. Ако се окаже, например, че въпросният човек, дето искам да го окепазя, не се е снимал разголен, с дилдо в ръка или поне с високо размахан среден пръст, няма проблем – програми за редактиране на снимки колкото щеш!

 Най-важното не е да извадя някаква истина, а просто народът да го види. Появило ли се е, задейства се старият овчи инстинкт, че щом е във вестника, значи е достоверно – или пък се включва квинтесенцията на българската подозрителност, изразена в израза „абе има си то крушка опашка“. Така, дори и да се разсъхне скандалът, в масовото съзнание остава киселият вкус, че „не е чиста тая работа“. Защото оттук нататък, дори и напълно да се изчисти името на пострадалия учител, обществото винаги ще се сеща за него като за „абе оня даскал, дето се беше снимал гол“. И низките души, измислили и изпълнили този план, чудесно си дава сметка за това.

В малко и по балкански ограничено общество като нашето няма логика в дефинирането на понятието „право на личен живот“. От една страна сме много широкоскроени, когато неформално се говори за секс, връзки, деца, родени извън документиран брак, стига обаче това да не е в нашето дворче и да не ни засяга пряко.

„Нямам нищо против гейовете – каза веднъж една майка на родителска среща, – ама хайде пък точно учителят на моето дете да не е гей!“

На нея сексуалната ориентация на учителя няма как да й пречи – той не е престъпник и не си упражнява сексуалните фантазии върху децата (което ако е патология няма значение дали е в гей и в хетеро обществото, както знаем) – на нея й пречи невъзможността да отличи личния живот на един човек от неговите обществени функции. За нея, както и за много други хора у нас, пряката намеса в личния живот е абсолютно допустимо, особено, когато обществената функция на въпросния човек е от значение за формиране на т. нар. национални ценности – той е директор, общественик, публична личност. Когато пък става дума за иконизирана професия, каквато е тази на учителя (когото иначе можем да набием, когато не сме доволни, нали), моралът направо си закопчава копчетата на сивото мундирче до брадата и започва да съди: „Ето какви хора учат децата ни!“, „Това ли са ценностите, които предаваме на бъдещото поколение?!“, „Как не го е срам?!…“

Всеки човек има право на личен живот. И във времето, което отделяме за него, правим неща по необходимост и за удоволствие. Боядисваме си косите, обезкосмяваме се, бръснем се, ходим до тоалетна, спим и хъркаме, храним се с ръце, правим секс, упражняваме хобитата си. Всичко това си е лично наша работа, когато от действията ни не са засегнати чужди интереси. Т.е. моето лично боядисване на коса би се превърнало в проблем за някого, ако например му отида на гости и изведнъж насред хола му си разпъна такъмите и започна да се плескам с боя както ми падне. Навикът ми да се храня с ръце може би няма да достави удоволствие на останалите, ако сме заедно на една строго официална сватбена вечеря например. Ако така си ям пицата пред телевизора у дома обаче, на кого следва да му пука?! По същата логика масово хората не разбраха например, че проблемът около мъглявия секс скандал с Доналд Тръмп (колкото и да не симпатизирам на този държавник) и руските проститутки не би бил във факта, че г-н Избраният за президент обича т. нар. „златен дъжд“, а че би се поставил в конкретна зависимост от Русия като политик, позволявайки изобщо да участва в секс забавление, организирано на такова ниво. 

Т. е. в личния си живот той може да прави какъвто си иска секс, стига той да не е насилствен, да е следствие от желанието на двете страни и да не се отразява на политическите му функции. Точка. По точно тази логика френският президент Франсоа Оланд не накърни ни най-малко общественото си име и политически имидж, след като беше разкрита тайната му любовна афера. Единственото, което френските граждани искаха да разберат тогава, беше дали мотопедните му посещения при новата изгора са били в работното му време и кой плаща горивото за тези романтични отскоци. А какво правят с дамата си в усамотение, си е лично тяхна работа.

Вчера стана ясно, че снимките на учителя и директор на 51-во училище в столицата Асен Александров са манипулирани. Това е последното нещо, което трябва да ни интересува, когато говорим за нечие лично човешко пространство. Дори и да бяха съвсем истински, тези снимки са си негова лична собственост, намират се в личния му компютър и телефон и не са били разпространявани от него под никаква форма. Причината да се снима по този начин си е в неговата глава и няма смисъл да се опитваме да я разгадаем, сладострастно примлясквайки в света на собствените ни фантазии. Учителят, както всички други хора на тази земя, извършва всевъзможни човешки дейности. Какви са те – не е работа на обществото до момента, в който то пряко не страда от тях или последствията им.

Най-грозното нещо, което се случи всъщност в целия този казус, е че станаха ясни няколко много важни неща. Първо, всеки у нас е виновен до доказване на противното. Народът избълва жаби и гущери преди още да станат ясни фактите около случката и масово разпространи „новината“, без дори да си дава сметка кой е първоизточникът на информация.

Второ, голяма част от медиите ни очевидно не поддържат никакви професионални стандарти при търсене, доказване и поднасяне на информация. Това за т. нар. кафяви медии не ме учудва – те паразитират на гърба на чужди истории, измислени скандали, изфабрикувани новини и откраднати от други медии текстове. Учудва ме, че все още има немалка читателска аудитория, която им вярва и си плаща за това. И че има сериозни медии, които повличат скандала, без на свой ред да си проверят докрай информацията.

Трето, независимо с колко добра експертиза и похвална кариера си, всичко може да бъде сринато за часове, а институциите, за които си работил, ни най-малко няма да застанат зад гърба ти. Доказа го Министерство на образованието, което тихичко прие оставката на Александров, за да може суеверно да си плюе в пазвата, доволно избегнало скандал. Вместо да излезе открито със становище в защита на един доказал се специалист, докато не излезе резултатът от проверката на автентичността на снимките и не стане ясно кой и защо стои зад всичко това. Така именно Министерството на образованието показа на децата, за чието обучение е отговорно, че имиджът на институцията е по-важен от името на всеки един човек, който се грижи за нея. Как беше по Цецка Цачева? Че държавата е по-важна от отделния гражданин? Точно по този начин се възпитават страхливци, нали?

В развихрянето на въпросния скандал обаче се видя и нещо хубаво. И то е, че училището, родителите и учениците застанаха зад набедения учител. При това го направиха толкова категорично, че страхливото министерство още си мълчи и не знае в коя посока на вятъра да се обърне. Гражданското общество този път успя да се консолидира бързо, да реагира адекватно и дори да подготви активност, която да остави обществена следа – евентуалното създаване на календар с учителски снимки (които пак обществото реши, но никой още не е потвърдил, че ще са непременно голи). Този факт ме кара да изпитвам нещо особено силно подтискано у нас – гражданско достойнство и сила. Благодарение на този конкретен повод имам основание да смятам, че въпреки целенасочените държавни усилия у нас да няма такова нещо като гражданска будност и хората да живеят в хроничен сблъсък помежду си за каквото и да е, цивилизационно съзнание в България има. И то става все по-силно, по-организирано, по-мислещо и по-готово да се защитава.

Надявам се след този случай децата ни да разберат още по-добре, че защитаването на достойнството не е само гражданско право, но и гражданско задължение. Че в крайна сметка демократичните ценности, сред които е и правото на личен живот, се защитават постоянно. И че моралът не е нито в оскъдните дрехи на чалга иконите, нито в пустите текстове на дискотечните хитове, нито в празните телевизионни състезания. Той е в простото правило, че свободата ти завършва там, където започва свободата на другия.

Мария Касимова, ploshtadslaveikov.com

1 коментар :

  1. За всеки професиналист е видно, че снимките НЕ са монтаж, 100% истински. Потулва се скандала, защото там е и снимката на журналистката близка до Герб, КК.

    ОтговорИзтриване