loading...

петък, 27 януари 2017 г.

Панихиди приживе си правят старци в селата край Дунав

Некролози и неразринати порти и пътеки бележат запустелите къщи
Притиснати от самота, бедност и купища неволи, възрастни хора в селата край Лом си правят приживе панихиди, разказват местни свещеници. ”Старците се толкова смачкани и отчаяни от живота, че не знаят на кой свят са. Някои чакат смъртта като спасение, а мнозина се боят, че ще си отидат в забрава, без близки, които да ги изпратят достойно!”, казва отец Георги от Лом.
Най-често помени още докато са живи, си поръчват баби от селата в равнината Златия между Лом и Козлодуй, споделят духовници. В тези, но и в много други малки селища в Северозапада са останали вече само по шепа хора – предимно възрастни и самички. Повечето обитават грохнали като тях къщи, в които вечер едва мъждука по една електрическа лампа, съседи няма, а домовете наоколо от години са празни.

„Живеем в пустош…Като дойде време да си ходим, няма да има даже кой да ни намери!”, казват с горчивина старците. Според статистиката на областната дирекция на МВР в Монтана в селата и градовете на региона има 5520 самотни мъже и жени. Повечето от тях са болни и възрастни. Трудно се снабдяват с хляб, а зимно време едва успяват да излязат на двора за наръч дърва. Точно през скованите от мраз и сняг месеци най-много баби и дядовци се преселват на оня свят. Понякога роднините и съселяните им разбират, че вече ги няма дни и седмици по-късно. Нерядко полицията открива в ледените домове мумифицирани до неузнаваемост или разкъсани от животни трупове. Затова, докато още са на крака и имат по нещо в дворовете и градинките си, пенсионерите си спретват помени с угощение  с останалите в селцето. Макар и приживе, панихидата ще им осигури човешко изпращане и по-нормален път към  другия свят, ако го има, вярват те.

За траурния ритуал старците обикновено избират християнски или личен празник – най-често Задушница или рождения си ден, обяснява поп Георги. Както си му е редът,  кандидатите за отвъдното колят овца или кокошка, според възможностите си, правят курбан чорба, месят хлябове, редят трапеза с няколко вида манджи и шишета с ракия и вино…Някои дори подреждат край масите дрехите и вещите, с които трябва да ги изпратят към оня свят. Всичко си върви като на истински помен. Само дето няма покойник.

– На такива панихиди свещеникът прекажда масата, дава причастие с хляб и вино и чете молитва, но не за гроб и не споменава име, разказва отец Георги. Първата панихида на живо на свещеника от Лом го хвърлила в шок, спомня си той. Преди години негов приятел – поп във видинско село, го помолил да го замести при опяването на две  сестри близначки.  Когато отишъл в посочения дом обаче, свещеникът заварил само един ковчег и жена, навела глава над него. Както повелява канонът, попът запалил свещ, сложил я в ръцете на „покойницата” и чак тогава видял, че е жива.

– Кипнах, помислих, че си правят лоша шега с мен, но ми обясниха, че е местен обичай, и макар и със свито сърце, свърших каквото трябваше. Като приключих, жената край ковчега рече ”Како, ставай, да лягам аз!”. Да се смееш ли, или да плачеш?!, чуди се и до днес поп Георги. Пак във видинско село още разказват като чудо невиждано случай, в който дядо, престоял цял ден в ковчега в дома си, опяван от свещеник и оплакван от близки, накрая се надигнал, огледал смаян навалица край него и попитал учудено: „Какво правите вие, бе?”  „Възкресението” в този случай обаче си има научно обяснение – дядото бил изпаднал в клинична смърт, но близките, както често се случва в малките села, не потърсили лекар да удостовери на място кончината му, взели смъртен акт на доверие и се заели да го изпращат, макар и още жив, на оня свят.

–  Имаме много стари и самотни хора в селото. Голяма грижа са ми, защото трудно се справят с живота и са на крачка от отвъдното, а няма кой да ги крепи. Децата им обикновено са в по-големите градове или в чужбина и рядко идват да ги видят. Обикновено ги погребваме за сметка на общината, разказва кметът на монтанското село Славотин Личко Цолов. В средата на този януари в големите студове на кмета му се наложило да спасява 76-годишен несретник от бяла и гладна смърт.

Снегът и кучетата са повече от хората в много от селата в Северозапада. Снимки Радин Димов и Авторът
Снегът и кучетата са повече от хората в много от селата в Северозапада.
Снимки Радин Димов и Авторът
– Видях, че на един от самотниците дворът не е разринат и къщата не се вижда от сняг. Чукахме, викахме с още няколко души, но никой не отговори. Вече си мислехме най-лошото, но когато разбихме вратата, заварихме човека вътре още жив, но премръзнал като дърво. Печката не беше палена от дни, той трепереше, завит с три юргана и молеше за вода. Купихме му кренвирши, донесохме и вода, запалихме му печката и живна! Лошото е, че такива не са един и двама, въздиша селският управник. За да следят за състоянието на белокосите самотници, по селата са си разработили ефективна методика – сутрин минаваме по улиците и ако видим, че комините им не пушат, значи има проблем, споделят селските управници. Те се стремят да осигурят дърва за огрев и  храна от социалния патронаж за най-немощните хора, но понякога те не могат дори да си запалят печките. Доста самотници се борят с последни сили за оживяването си и в планинското село Превала, разказва кметът му Иван Вълчаров. Тези дни  той се е заел да настани в социален дом или в болница 70-годишна жена, която намерил вкочанена сред отрупаната със сняг стая с потрошени прозорци. Но е виждал и много по-страшни гледки, признава Вълчаров. Преди няколко години, когато влязъл в дома на стар балканджия, кметът го заварил жив, но вече покрит с червеи.

– Как да не поискаш в такива случаи да преминеш в отвъдното, или поне да си спретнеш една панихида,  та да умилостивиш Бога да те спаси от мъки!, клатят глави пенсионери. Но допълват, че в тъжните помени, разигравани приживе, често има и веселба. Отначало обстановката е малко официална и скована, даже повече отколкото след истинските погребания. Все пак присъствието на „виновника” за събитието жив сред останалите, дето трябва да го жалят, си е малко стряскащо и конфузно, споделят присъствали на странния обичай. С напредването на времето и  чашите с ракия и вино обаче гостите се отпускат, гласовете се повишават, еква смях, а често се понасят и песни.

– То и след истински погребения понякога панихидата прераства във веселба, още повече ако покойникът е бил някой зевзек и историите му се помнят и преразказват като вицове. Случвало се е, понаправили главите, и хорце да друснем на изпращането на някой набор,  твърдят жилави дядовци. Панихиди на живо, които се правят в последните години от стари и самотни хора, не са ново явление, коренът им е в далечното минало, коментират историци. Ритуал, наречен „помана на живо”, съществува от векове в  част от крайдунавските села във Видинско. Хората, които символично се изпращат на оня свят, седят на отделна маса от гостите и мълчат през цялото време. Трапезите се отрупват с храна и вино, раздават се дарове,  свещеникът чете молитва, а оплаквачките нареждат скръбни думи. Разликата обаче е, че в миналото древният ритуал, съчетал езичество и християнство, е демонстрирал постигнатото от хората с труд, вяра и смирение и е изпращал в отвъдното молба за достойно място и в другия живот. А днес е тъжен опит поне за достоен изход  след един незаслужено несправедлив към белокосите самотници свят.

Деян Йорданов, trud.bg

Няма коментари :

Публикуване на коментар