loading...

сряда, 7 май 2014 г.

PIK: Дивизиева - палавият шебек на властта!

Готов съм да се хвана на бас с всеки, че от тази работа - с повдигането на обвинение на шефката на премиерския кабинет Мария Дивизиева - няма да излезе нищо.

Защо мисля така ли?

Защото това, което сме видели от практиката на българската правораздавателна традиция диктува такъв извод. Системите на публичните власти на посткомунистическа България са така построени, че пребиваването от едно ниво нагоре в тези власти те прави практически ненаказуем.

Всичко е оставено на добрата ти воля да се самоограничаваш. А самоограничението в България не е на почит, след като не се толерира дори сред тези, на които се предполага, че е част от профила. Имам предвид висшия църковен клир например. Там нямат страх от Бога и срам от хората, ние сме тръгнали да очакваме високопоставените административно миряни да имат такъв. Няма как да стане.

Та затова мисля, че е твърде наивно да очакваме самоограничение и опазване на едно неконфликтуващо със законите поведение на тези публични лице. Опитът ни сочи точно обратното – всеки от тях рано или късно разбираме, че се ръководи основно от принципа „луд кон – дълго въже“. А най-накрая лъсва и цялата истина – няма никакво „въже“, което изобщо да ги ограничава. Всеки граби толкова, колкото съумее да си очертае. След това се оттегля /обикновено извън мястото, където е грабил/ и се отдава на „dolce vita“ /сладък живот/. Отнасят се с държавата си като с окупирана територия, а с българите – като с пленници. Шерпите тук повикат ден-два, покрещят месец-два и на третия вече забравили, са готови отново да съучастват в построяването на сладък живот за поредния „нов“ политик. Това сочи нашият опит. Не виждам причина, не виждам голяма група българи да са пожелали упорито и убедено нещо различно от това, което ни се случва вече четвърт век. За разлика от нас, които преди четвърт век наистина пожелахме да си приключим сметките с комунистическата тирания.

Макар че днес с ръка на сърцето можем да кажем, че демонстрирахме почти същата липса на проницателност. Съградихме сладкия живот на част от т.н. десни политици на прехода, докато непростимо пропускахме край сетивата и разума си видимите доказателства, че сме просто една брънка в тяхната фабриката за луксозни съдби. Единствената фабрика в Бг-то, която не само че не фалира през годините на прехода, но се разраства като същий Левиатан.

И струва все повече и повече. Пиша всичко това, защото то е част от обяснението как така се случва, че такива като Мария Дивизиева правят това, което правят и не ги сполетява справедливостта. Тя, справедливостта в България е оставена в ръцете на Провидението. Оттук и впечатлението за страната и упражняването на властта в нея е като за една заспала в немодерността си, напълно лишена от толкова ценната западна управленска традиция територия. Там на Запад също има умници, на които им се иска да си осигурят сладък живот с парите на данъкоплатците.

Някои дори го правят, но хванат ли ги, няма шанс да им се размине. Ето я разграничителната линия между тук и там. Там висшите административни лица са дялани камъни на една никога неразколебавана традиция на пълен контрол над тях от страна на избирателя и неотвратимост на наказанието, ако се опитат да чопнат нещо, докато разполагат с публичния ресурс. Тук всеки шебек, който се докопа да висша позиция в публичната власт, съвсем скоро разбираме, че единственото, което прави е да драпа със зъби и нокти да доразвие „успеха“ като кротко полегне в нозете на безсмъртното българско задкулисие. И да се превърне в негов дялан камък. Вижте кариерата на самата Мария Дивизиева. 2001 г. – сивият кардинал на НДСВ Пламен Панайотов води със себе си цяла тумба необработени камъни в градежа на един от основните проекти, какъвто бяха Сакскобурготски и партията му. Дивизиева е поочукана тук-там и вградена под формата на парламентарен секретар в екипа на Николай „Инч Хай“ Василев, много отполираният хитрец, който единствен успя да се съхрани като министър цели осем години – от 2001 до 2009 г. Освен че го обяздваше по партийни купони /справка Боровец, 2002 г./, тя натрупа и друга опитност – да управлява стихията на политическото номадство и се превърна в негова истинска Валкирия. 2005 г. – благоевградската съученичка на шефа на кабинета на Милко Ковачев, Костадин Сирлещов /справка Гамизов и т.н./ вече е зам.-министър. Пак на г-н Инч Хай.

Мислите си, че нещо се е променило. Неее, след този втори мандат като министър въпросният господин ще бъде и една идея по-богат /със знания, Вие да не си помислите нещо друго/ и като едното нищо ще пожелае да си купи банка след края на онази тройна коалиция. Не си прецени силите явно, защото другата Валкирия, танцуващата с ИНКО и белгийските финансови групи я грабна под носа му. Но пък самото желание на човечето да се сдобие с българо-американска кредитна банка колко струва! Нали така казват – човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Как го беше казал другарят Доган: „Ако мислите, че моите възможности са по-малки от тези на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик“.

Ето че доганизмът е нещо заразително, след като Инч Хай се опита да претвори на практика заветите на Боянския отшелник. Иначе Валкирията на политическото номадство не спря вихрогонството си и през 2007 г., докато беше заместник-министър на държавната администрация в тройната коалиция. Тя изведнъж акостира като шеф на предизборния щаб на уж „синия“ кандидат за кмет на Варна на тогавашните местни избори Димо Гяуров. Тези от сините, които никога не остават на сухо, винаги трябва да бъдат поставяни в кавички. Мисля 2006 г. беше, когато Костичът подсказа, че син човек е пипал досието на Гоце и е попрочистил това онова от него. Дали пък един посланически пост в Будапища не беше цената за тази чистка? Кой да ти каже – тези, които знаят, не смеят, а тези, които имат куража – не знаят. Диалектика. Когато казват, че мълчението е злато, винаги съм искал да мисля, че става дума за ценност, не за цена. Но да се върнем към Дивизиева - 2011 г. тя пак е шеф на предизборен щаб.

Този път на кандидат-президентката Меглена Кунева. Пръмовата снаха днес също полага неистови усилия да съблече старата си и похабена кожа на танцуваща с БСП и ДПС и да ни се явне под вънкашност чужда и име ново. Ноо, ние помним „какво направи миналото лято“, другарко Пръмова!

В по-нови времена Дивизиева беше сред управляващите акционерното дружество със специална инвестиционна цел (АДСИЦ) „Експат бета”, където си правеха компания по женски с майката и съпругата на Николай Василев и бившия главен секретар на Министерството на държавната администрация (МДААР) Биляна Дякова. Интересен щрих е фактът, че Дивизиева наследи в управителния съвет на това дружеството Моника Йосифова, днес позната като съпруга на бившия премиер от БСП Сергей Станишев. Журналистическо разследване през 2010 г. показа, че учредителите на Експат Бета АДСИЦ са все близки до тройната коалиция на БСП, НДСВ и ДПС, а купените от тях имоти в района на Камчия са на цени в пъти под пазарните, плюс цял поменик достойни за вниманието на прокуратурата действия и сделки.

Днес тези хора живеят като крезове, политическите и административните им кариери са като извадени от онзи сериал „Неразрушимите“, който го дават по „Нешънъл джиографик“, а шерпите – тях кучета ги яли. Така е в България – хората с криминални наклонности завземат властта бавно и полека и както по всичко изглежда ще останат там няколко века. Туземците са готови да им помагат с гласа си в промеждутъците между два възгласа „Да живей“ и „Смърт на тогова“, а задкулисието…там май няма да ни помогне и натовска операция по изтребването на разбойничеството в България. Апропо, дали туземците някога ще провидят собствените си интереси и ще пожелаят да заживят като хора, вместо да се опитват да живеят като братя.

PIK.bg

Няма коментари :

Публикуване на коментар